Визуални цитати - ИстанбулТази вечер в Дома на киното ще бъде открита изложбата „Визуални цитати – Истанбул“ на фотографката Катя Табакова. Според пресинформацията това е „серия от фотографии на Катя Табакова, опитващи се да надникнат зад многолюдното и денонощно пулсиращо лице на мегаполиса. Изображения, далеч от претенцията за уникалност, но търсещи духа на глухите улички, запустелите къщи и морския хоризонт на един безсънен град.“  Стига ми, за да ме обземе носталгия по Града.

Advertisements

Скъпи братя и сестри,

Кучета, котки и може би гълъби,

Този град вони! Този град се пука по шевовете от предразсъдъци! Този град е изтъкан от правила, които никой не спазва, но всеки обвинява ближните си в нарушаването им. Този град се разпада. А срещу разпада има едно-единствено решение: дада.

Прекрасно, но що е дада, ще попитате сега. Без никакво основание, без никакво основание. „Що?” е неправилен въпрос, що се отнася до дада. „Защо е дада?” вероятно е малко по-уместно да се пита, ако отговор от вида „Защото така” или по-точно „Защото дада” ви задоволява. Но аз виждам, че не ви задоволява. Вие искате сочен, тлъст, ароматен отговор, отговор, който да виете, мяучите и може би гукате в дългите летни нощи, отговор, който да стоварвате на главите на човеците, когато ги обхване поредната мания за прочистване на града от свободните форми на живот. Е, тогава, бъдете така, бъдете дада добри да зададете поне въпрос, на който си струва да се отговаря.

Bian Brain Bone като грададаист

Как е дада? Къде е дада? Кой е дада? Достатъчен ли е един денди в електронния постмодерн, за да възпламени искрата на дада? Дали дада е форма, съдържание или състояние на духа? Дали дада е терор по дефиниция или това е невалидна интерпретация на потърпевши потребители, подведени от умело изработена реклама? Дали дада е деструкция, деконструкция или деформация? И изобщо какво значение има как ще определим дада, ако след това не го / не я практикуваме така или изобщо не го / не я практикуваме?

Скъпи братя и сестри, кучета, котки, гълъби и може би гарвани, едно нещо е ясно със сигурност: мястото на дада е в града, а съдбата на града е да бъде градада. Ще възразите, че нашият град и без това е постигнал това блажено състояние, в което всеки си твори според собствените познания, разбирания и интереси. Всекиму според възможностите, от всекиго според потребностите, хахаха. Но не това е дада, не, не, не е така дада.

Дада е дарбата да влезеш в кожата на другия вид и да преправиш света според неговия аршин, но в собствената си стилистика. Дада е да гукаш (или да грачиш) с нокти, да мяучиш с уши, да скачаш след глупавите човешки топки в неустоимо ръмжене. Дада е да пренареждаш, преструктурираш, прегрупираш, префункционираш и премаркираш територията ежедневно, ежечасно и ежеминутно. Дада е универсалният език на вариациите и импровизациите. Дада е способността да вбесиш дотам своите човеци – да ги изкараш от кожите им, макар че не е ясно къде трябва да влязат при такава операция – че вместо да ти се скарат, да го ударят през просото (ей, гълъбите, по-леко!) и да се включат в твоята игра. Да! Дада е бунт. Дада е следобедна дрямка. Дада е изследователски бяг по опустелите августовски улици. Дада е пълно лунно затъмнение, което си пропуснал, защото си се опитвал да изкараш луната изпод леглото. Дада е кошмарът на кучемразците, котконенавистниците и може би гълъбоунищожителите. Дада е изграждане на антитела срещу реда.

Дада е Баутопия, Мяутопия, а може би Гугутопия и Граутопия. Дада е грагра. Дада е градът в дестилирано състояние.

Затова братя и сестри, кучета, котки, гълъби и гарвани, напред към градада!

Brian Brain Bone

Световно поетическо движение

Програма на четенето на 24.09.2011 г.

Световното поетическо движение беше основано на 9 юли 2011 година в Меделин, Колумбия, в контекста на Световната среща на Директори на 37 международни поетически фестивали.

Там те обсъдиха връзката между поезията и мира, възраждането на човешкия дух, приемането и възстановяването на природата, единството на различните култури и народи, бедността и поетическото правосъдие и възможните действия в полза на глобализацията на поезията.

Месец по късно, към Световното поетическо движение се присъединиха 85 международни поетични фестивали и 453 поета от 97 държави и всички континенти. (Днес те вече са много повече.)

Една от целите е да се включат повечето от големите международни поетични фестивали, поети, поетични школи, печатани и виртуални публикации за увеличаване на взаимното сътрудничество като по този начин да се стимулира индивидуалния и колективен глас на поезията на нашето време.

Неотдавна към Световното поетическо движение се присъедини проектът “100 000 поети за промяна” – дръзка калифорнийска инициатива на поетите Майкъл Ротънбърг и Тери Карион, предложили  осъществяването на световно поетическо действие на 24 септември 2011г. в 350 различни градове.

По силата на същността на поезията, Световното поетическо движение подкрепя и винаги ще подкрепя мислите, действията и мерките, които могат да допринесат за световен мир, за опазването на живота на Земята, за устойчивото развитие на един нов свят, за възстановяването на красотата, достойнството и истината в процеса на последователното заздравяване на присъствието на поезията в съвременното общество.

 Поезията е знание, размишление и просветление, освобождаване, съзерцание и действие, светкавица, творческо въображение и братство, духовно единство между индивидите и народите, миналото, настоящето и бъдещето на човечеството.

Световното поетическо движение призовава всичките си членове, поети и международни поетически фестивали да планират, разработят и разпространят поетични действия и едновременни световни четения по цялата планета на 24 септември 2011 г., за да подкрепят процеса ни на организиране и да направят мощна демонстрация на поетичната сила в света, в стотици градове и села на Земята.

Преведе от английски:  Никола Маринов

 

Координационен комитет на Световното поетическо движение 

Peter Rorvik (South Africa), Bas Kwakman (Netherlands), Jack Hirschman (United States of America), Rati Saxena (India),

Alex Pausides (Cuba), Amir Or (Israel), Iryna Vikyrchak (Ukraine), Fernando Rendón (Colombia).

Плакат на София:Поетики

Пролетно издание на София:Поетики

На 19 юни (неделя) от 18:00 ч. в двора на Националната художествена академия за пръв път ще се проведе пролетно издание на София: Поетики.

Различното в неговата формула е тематичността: поети и прозаици, създават произведения по конкретно зададена тема и представят своите произведения пред публика, съвместно с музиканти и визуални артисти, които предлагат своя интерпретация на текстовете.

Пролетното издание на София: Поетики ще представи проекта УТОПИИ, „изработен“ в Литературната работилница на „Литературен вестник“ от Андриана Спасова, ВБВ, Валери Валериев, Галина Калчева, Guy de July, Димитър Божков, Димитър Калчев, Емил Христов, Захари Захариев, Иван Димитров, Иван Ланджев, Иван Христов, Камелия Спасова , Лидия Кирилова, Лора Шумкова + Brian Brain Bone, Мария Калинова, Мария Липискова, Мартин Колев, Мирослав Христов, Надежда Московска, Никола Петров, Octavian von August, Петър Топуров, Петър Чухов, Платон, Стефан Иванов, Христо Бойкикев, Яница Радева, ЯRсен Василев, Ясен Атанасов.

За разлика от традиционното издание на Поетиките, пролетното набляга в по-голяма върху връзката текст-визия, ето защо саундът ще бъде изцяло електронен. Ще чуем BLUBABOX (проект на Блуба Лу), сетове на Бalkansky и wayab.

Просветеният чужденец, който е копнял за Града (все едно дали Градът е Париж, Рим, Хелзинки или София) и е преодолял разнокалибрени трудности, за да се добере до Него, неизменно попада в клопката на туристическите клишета и маршрути. След като чинно и примерно е огледал Двореца, Храма, Паметника, Музея и Площада, препоръчвани от пътеводителите и увековечени на пощенски картички, посетил е Кафенето и Парка, за които пътеводителите твърдят, че са твърдините на Градския живот, бродил е по улиците, обикалял е магазините, надничал е във вътрешните дворове и прозорците, една сутрин просветеният чужденец неизбежно се събужда в стаята, която е започнал да нарича „вкъщи”, със самоубийственото усещане, че все още нищо не знае за Града. Тогава просветеният чужденец проплаква в пощенска картичка (с популярен изглед), писмо или фейсбук статус, че никога няма да ги разбере пустите му Граждани. После сменя стаята и трайно се установява в Града. Или се прибира наистина у дома и написва книга за Него. Или – в редки случаи – трайно се установява в Града и написва книга за Него. В книгата възхвалява Двореца, Храма, Паметника, Музея, Площада, Кафенето и Парка и споделя какво е видял в магазините, вътрешните дворове и прозорците. Така други просветени чужденци могат да поемат щафетата в похода към опознаването на Града. Все едно дали Той е Париж, Рим, Хелзинки или София…

Очарованието на всеки добър пътеводител за просветени чужденци се крие в премереното съчетаване на широко известни факти (все пак просветените чужденци също искат да разгледат туристическите забележителности) и подробности, с които никой нормален гид не би се осмелил да отегчи клиентите си. Точна рецепта за съставките и дозата разбира се няма: всичко може да свърши работа – от силно персонализирания разказ за любимия квартал, през културната и/или литературна история до амбициозното изложение върху развитието на града, овкусено тук-таме с лични наблюдения, които да му придадат донякъде човешки облик. За щастие напоследък можем да четем на български език модерни и разнообразни примери за такива пътеводители.

Естествено, най-атрактивна за най-широк кръг читатели е личната история за вписването в Града. В нея има главен герой, семейство, перипетии, носталгии, чудо, успех. Тя винаги – мълчаливо или шумно – излъчва надеждата, че след много трудности и усилия един ден можеш да станеш друг, другояче, другаде. Макар да излезе на български преди цели две години, „Аз не съм берлинчанин” на Владимир Каминер си остава ненадминат образец за този тип градски четива. Едновременно забавни и наситени с информация, кратичките истории на Каминер демонстрират всички достойнства на външно-вътрешния, натурализирания поглед към града.

За разлика от кореняка, пришълецът, избрал да живее в Града, някак се чувства длъжен да го харесва, в противен случай най-малкото би отрекъл собствения си – понякога нелек – житейски избор. Пришълецът не се оплаква от дупките по улиците, от лошото обслужване, от несговорчивостта и неорганизираността на кореняците. Той отвръща на всичко това с усмивка. Изобщо способността да се шегуваш с Града предполага едновременно дистанция и съпричастие, каквито тъкмо натурализираният чужденец най-лесно може да си позволи. Тъкмо той може да изпитва умерен локален патриотизъм (все едно дали става въпрос за Града като такъв или за отделен негов квартал, улица, сграда, специфичен архитектурен стил или кулинарен шедьовър), без да робува на стереотипите за градските райони, предавани от поколение на поколение. Пришълецът приема хладнокръвно и клишетата за Града като това, което са – ориентири в градската джунгла, които не изчерпват и не ограничават нейната самобитност. И не на последно място, той безнаказано може да редува изтънчения вкус към подробностите с отвореност към останалата част на света. Което обикновено превръща разказа му за Града във вълнуващо преживяване, независимо дали читателят/слушателят е кореняк, пришълец или просто просветен чужденец. В случая с „Аз не съм берлинчанин” към това се прибавя и умелото разделяне на факти (поместени в приложението), мнения (в основната част на текст) и съвети (в края на всяко мнение) – много практично и със сигурност улесняващо четенето.

Едва ли не на другия полюс са така наречените „културни и литературни истории” – жанр, спечелил си значителна популярност в англоезичната литература през последните десетилетия. „Културната и литературна история” е осъщественият идеал на просветения чужденец: в нея има всичко необходимо – Двореца, Храма и т.н., – представено така, сякаш е изключително (чрез литературата, театъра, изобразителните изкуства, архитектурата, музиката); в нея има достатъчно много от изключителното – странички улички, забутани квартири, квартали, които само най-старите кореняци помнят, кафенета и специалитети, излезли от мода преди 50 или 100 години, – представено така, сякаш е абсолютно необходимо. Въоръжен с „културна и литературна история”, просветеният чужденец се чувства достатъчно приобщен, за да говори свойски за Града и да се движи уверено из него, без да се налага да понася разочарованията на интимното опознаване. Изобщо „културната и литературна история”, дори когато описва страданията на интелектуалците и на онеправданите класи, обикновено твърде много прилича на холивудски филм.

Москва„Москва: Литературна и културна история” на Каролайн Брук е точното такъв вид градска сага. Първата част на книгата умело съчетава топографския и хронологическия принцип на организация, проследявайки развитието на града от Кремъл през Червения площад до Червената Москва. Тази по-скоро обща история на града е достатъчно изчерпателна не само за начинаещи, но и за средно напреднали читатели, а още по-напредналите биха могли да я пъхнат в пътната си чанта като справочник. Още в тези четири глави авторката прави впечатление с отличната си литературна култура и с очевидно добросъвестното проучване на достатъчно източници. Текстът е четивен и увлекателен, а между историческите факти и любопитните анекдоти е постигнат добър баланс. Това приятно изложение продължава във втората част (която не е специално обособена), където са представени ипостасите на Москва като „Град на писатели”, „Град на театрите и на музиката”, „Град на богати и бедни”, „Град на утопии и на порутени къщи”, „Град на дворците и на манастирите” (впрочем, с изключение на последния, ипостаси, задължителни за всеки град, достоен за „културна и литературна история”).

На българския читател, свикнал достоверността на проучванията да се удостоверява с километрична библиография и бележки под линия, представляващи поне една трета от текста, трудът на Каролайн Брук може да се стори доста странна птица. В него не само няма нито една бележка, но и библиографията е едвам пет странички и съдържа само заглавия на английски език (включително преведените от руски). При все това разказът на Брук е компетентен и изчерпателен, а личните наблюдения, вмъкнати на подходящи места, му позволяват да надхвърли схемата „компилация + адапатция”, в която англосаксонците, трябва да се признае, са истински майстори. Ако нещо би подразнило българския читател, то е едва ли не равнодушното отношение към комунизма – без да бъдат отричани извращенията му (и постиженията му), той е представен просто като един исторически период, оказал значително влияние върху съвременния облик и начин на живот на града. Необичайно би било за българският читател и недооценяването на съперничеството със Санкт Петербург, както и леко гнусливото отношение към неумението да московчани да съжителстват в публичното пространство. Но пък Каролайн Брук – чужденка без амбиции да възприема туземната гледна точка – не е писала книгата си за предубедени български читатели (които въпреки това заслужават по-добра редакторска работа върху българския превод).

Ню ЙоркЗа сметка на това Борислав Цеков (да, онзи лъскав депутат от някогашната „царска” партия и от „Новото време”) очевидно е писал книгата „Ню Йорк: Олтарът на модерния свят” с мисъл за своите сънародници – както (по-явно) за онези, които не изпадат в телешки възторг при споменаването да думите „Америка”, „американско” и „Ню Йорк”, така и (недотам прикрито) за онези, за които нюйоркският лайфстайл изчерпва смисъла на думата „модерно”. Разбира се, на някои места текстът звучи като проповед. Разбира се, на други (далеч по-многобройни) места текстът звучи като реферат на студент-отличник от горните курсове. И разбира се, на някои страници библиографските препратки под линия заемат повече място от основния текст. Не се подразбира, но би могло да се очаква от един самовлюбен блогър, роден някъде през 70-те, че тези „словесни мозайки за история, политика и лайфстайл – в три части и седем етюда” (по определението на автора), написани на iPhone 3G и iPad, на моменти ще фосфоресцират от претенции, фукня и мнения, представени като факти. Толкова за лошите новини.

Защото при цялата си поза и неорганизираност „Ню Йорк: Олтарът на модерния свят” е книга, каквато малцина съвременни български автори биха се осмелили и биха съумели да напишат: политическа без да е политиканска, историческа без да е носталгична, пътеписна без да е повърхностна, забавна без да е ограничена. Това е вероятно най-изчерпателната история на Ню Йорк достъпна на български език, и същевременно едно от най-дълбоко пропитите със страст към Града и Градското проучвания поне през последните 20 години. Както подобава, първата част, „Олтарът на модерния свят”, се опитва да определи особения характер на Ню Йорк и мястото му всред американската идентичност (усилие, което в ръцете на просветения чужденец би изглеждало смехотворно, ако не беше толкова трогателно). Следващата част – „Истории от Островния град” – следва хронологическия принцип при раздиплянето на нюйоркското житие-битие от викингските саги до справянето с травмата 11 септември 2001 г. „Светът в един Град”, третата и последна част на книгата, е същинският пътеводител из дебрите на Ню Йорк и истинско обяснение в любов към града в три неравномерни стъпки: „Замъците на новия Вавилон”, „Разходки из Манхатън” и „Ню Йорк не е само Манхатън”. На пръв поглед излишно усложненото съдържание всъщност улеснява ползването на „пътеводителя”.

Дотук обаче – нищо чак толкова впечатляващо. В крайна сметка на всеки световен език (включително и на български) съществуват поне половин дузина информирани и коректни описания на Ню Йорк, не по-лоши от това на Борислав Цеков. Между трите части на книгата обаче са се сгушили седем много приятни „градски етюда”, които дават представа за истинските възможности на автора. Дори никога да не спечели голяма литературна награда (например „Хеликон”), Борислав Цеков има потенциал да се развие в един от добрите български есеисти. Като добавим умението му да снима повече от прилични градски пейзажи, с които книгата е щедро илюстрирана, ето още едно успешно попадение в програмата на „Сиела” за издирване и популяризиране на смислени български (градски) автори.

Тук просветеният чужденец би трябвало с кеф да събуе поизтърканите си и понапрашени обувки, да си сипе едно питие и да си каже, че Берлин, Москва и Ню Йорк са предостатъчно за една панорамна обиколка. И че каквито и стратегии да прилага, за да проникне в тайните на Метрополията (все едно дали тя е Париж, Рим, Хелзинки, да не споменаваме София), усилията му ще се увенчаят с провал. И не защото Гражданите са потайни или стиснати (те често са такива), а защото в начина им на живот няма никаква мистерия. Истинските берлинчани, нюйоркчани, московчани и т.н. не живеят в „културната столица” на каквото и да е. Те живеят във всекидневието си: в домовете, офисите, супермаркетите, паркингите и парковете. Само на един просветен чужденец би хрумнало да остроумничи във фейсбука или туитъра си, че макар всички Градове да си приличат, всеки просветен чужденец ги открива по своему.

Първа публикация: „Литературен вестник“.

Разказите на Васил Георгиев са апетитни като онези салати, които се предлагат в модерните заведения за „здравословно” бързо хранене – шарени, забъркани от невъобразима комб"Деград"инация зеленчуци, семена и плодове, овкусени с подходящо екстравагантен „дресинг” и с размер, съответстващ на обедната почивка на съвършения офис служител (независимо от пола). Мистериозният им вкус остава на върха на езика дълго след като купичките, в които са били поднесени, са потънали в контейнера за рециклиране на пластмаса. Той кара съвършения офис служител да се чувства малко по-свободен и в малко по-пълна хармония със себе си и неизбежно поражда желание изживяването да се повтори в следващите десетина работни дни. Но изживяването никога не се повтаря. А това е добре. Супер добре. 

Менюто на „Деград”, сполучливо резюмирано от Богдан Русев на задната корица, включва: „ърбън готика, Web 2.0 романтична комедия, градоустройствена есхатология, котешки диаболизъм, химическа вълшебна приказка, хладилен магически реализъм, comedie fançaise, конституционна сатира, алтернативно злорадстване, метеорологичен бестиарий, финансова невинност, саркастичен маринизъм, легализация на глутеус максимус”. Иначе казано, 13-те разказа в „Деград” гравитират около различни теми и различни форми. Общото между тях е сюрреалистичното смесване на всекидневие, сънища и измишльотини, както и неизменната гледна точка на модерния софийския мъж в началото на 30-те си години, дори когато е представена през погледа на карнобатското парвеню. Зад това – освен нежеланието да се влезе в чужди гащи и тениски – очевидно стои стабилна социалнополитическа позиция, която Васил Георгиев отстоява със забележителна последователност и чувство за хумор, прекрачващо поколенческите лафове. Независимо дали това е модерно, яко, cool, и изобщо лайфстайл.

С „Деград” Васил Георгиев като че ли успява да се откъсне от плоската популярност на писането за списания и да поизбистри писателския си образ. Той е ненадминат в заиграването с клишетата на комунизма и в успешното им вплитане в трафаретите на днешния ден (вижте само виртуозния „Киряк от Толстой”!). Всъщност разграничаването на комунизма като идеология и „комунизма” като исторически период (времето на НРБ) е най-лесно по този начин и за това поколение – хората, твърде млади, за да са усетили на гърба си тежестта на системата, твърде възрастни, за да я изтрият от паметта си. В този смисъл мемоарният етюд „Храната, леля Димитринка и една стотинка (Икономика на незнанието)” е един от най-ярките текстове в сборника. Пък и не само в този смисъл. Той по прекрасен начин демонстрира най-доброто от Васил Георгиев – усет за особената ситуация и запомнящия се образ, лек и добре структуриран разказ и специфичната смес от хумор и меланхолия, с която са пропити повечето му текстове.

Разказите в „Деград” разсмиват и подтикват към размисъл. Повечето от тях са изградени около някаква картина – често на границата между съня и опиянението, – която се загнездва като вирус в съзнанието на потърпевшия читател и продължава да го тормози с дни (може би дори с месеци?). Младежът, който се надлъгва с майка си във фейсбук, златният октопод, Строежа, който поглъща живота на своите строители, французойката от Сомовит, котаракът, който вдига бунт срещу човека си, подкокоросан от новините на турски по телевизията… общо 13 изумителни или недотам изумителни небвалици. Всяка от тях – поднесена в своя собствена форма и с глазура от крилати фрази, поетически метафори, реторически фигури или просто (в най-лошия случай) сложно усукани изречения.

Бидейки „модерен писател” (нищо общо с Джойс!) Васил Георгиев би трябвало да картографира местата, заниманията и идеалите на модерните си читатели, да утвърждава тяхното превъзходство и да ги захранва с езикови иновации, които уплътняват ърбън културата. В някои случаи („Смъртта е разврат” например) от това излиза добра история, в други случаи („Златният октопод”) историята е прекалено алегорична, на границата с дидактичното. При всяко положение на Васил Георгиев не му се удава литературниченето (което очевидно го изкушава), но и изглежда не пише „заради самото писане”, т.е. винаги има какво да каже, дори когато го казва претенциозно или тромаво. А литературните му експерименти в крайна сметка звучат в хармония, защото не са светогледни експерименти. Проигравайки различни абсурдни, комични и конфузни ситуации от някакви алтернативни светове, главните герои (които подозрително много си приличат) в крайна сметка винаги се завръщат към мястото, от което са тръгнали. Разбира се, обогатени с опита на другите възможности.

Дали пък точно тази отвореност към другото (и другите), балансирана от привързаност към своето не е тайната, с която Васил Георгиев успява да стресне, трогне и очарова и готините столични пичове, и „младите дами с добър вкус”, и техните родители? Защото ако този интересен и интелигентен писател потенциално е заплашен от нещо, то съвсем не е изчерпването на идеите и чувството му за хумор, изчистването на стила или (не)писането на роман. Не, единствената заплаха за Васил Георгиев е умението му да се харесва на всички. То би могло да го превърне в поредното популярно лице, рекламирано с няколко възхитителни заглавия без определено съдържание. Точно както прословутите обедни салати, които в късния следобед те карат да си зададеш култовия за всеки стопанин на домашен любимец въпрос: „Гладен ли си, бе, прасе?”.

 

Първа публикация: „Литературен вестник“.