Нещо бързо за „Деград“

Posted: 07/04/2011 in Книги
Етикети:, ,

Разказите на Васил Георгиев са апетитни като онези салати, които се предлагат в модерните заведения за „здравословно” бързо хранене – шарени, забъркани от невъобразима комб"Деград"инация зеленчуци, семена и плодове, овкусени с подходящо екстравагантен „дресинг” и с размер, съответстващ на обедната почивка на съвършения офис служител (независимо от пола). Мистериозният им вкус остава на върха на езика дълго след като купичките, в които са били поднесени, са потънали в контейнера за рециклиране на пластмаса. Той кара съвършения офис служител да се чувства малко по-свободен и в малко по-пълна хармония със себе си и неизбежно поражда желание изживяването да се повтори в следващите десетина работни дни. Но изживяването никога не се повтаря. А това е добре. Супер добре. 

Менюто на „Деград”, сполучливо резюмирано от Богдан Русев на задната корица, включва: „ърбън готика, Web 2.0 романтична комедия, градоустройствена есхатология, котешки диаболизъм, химическа вълшебна приказка, хладилен магически реализъм, comedie fançaise, конституционна сатира, алтернативно злорадстване, метеорологичен бестиарий, финансова невинност, саркастичен маринизъм, легализация на глутеус максимус”. Иначе казано, 13-те разказа в „Деград” гравитират около различни теми и различни форми. Общото между тях е сюрреалистичното смесване на всекидневие, сънища и измишльотини, както и неизменната гледна точка на модерния софийския мъж в началото на 30-те си години, дори когато е представена през погледа на карнобатското парвеню. Зад това – освен нежеланието да се влезе в чужди гащи и тениски – очевидно стои стабилна социалнополитическа позиция, която Васил Георгиев отстоява със забележителна последователност и чувство за хумор, прекрачващо поколенческите лафове. Независимо дали това е модерно, яко, cool, и изобщо лайфстайл.

С „Деград” Васил Георгиев като че ли успява да се откъсне от плоската популярност на писането за списания и да поизбистри писателския си образ. Той е ненадминат в заиграването с клишетата на комунизма и в успешното им вплитане в трафаретите на днешния ден (вижте само виртуозния „Киряк от Толстой”!). Всъщност разграничаването на комунизма като идеология и „комунизма” като исторически период (времето на НРБ) е най-лесно по този начин и за това поколение – хората, твърде млади, за да са усетили на гърба си тежестта на системата, твърде възрастни, за да я изтрият от паметта си. В този смисъл мемоарният етюд „Храната, леля Димитринка и една стотинка (Икономика на незнанието)” е един от най-ярките текстове в сборника. Пък и не само в този смисъл. Той по прекрасен начин демонстрира най-доброто от Васил Георгиев – усет за особената ситуация и запомнящия се образ, лек и добре структуриран разказ и специфичната смес от хумор и меланхолия, с която са пропити повечето му текстове.

Разказите в „Деград” разсмиват и подтикват към размисъл. Повечето от тях са изградени около някаква картина – често на границата между съня и опиянението, – която се загнездва като вирус в съзнанието на потърпевшия читател и продължава да го тормози с дни (може би дори с месеци?). Младежът, който се надлъгва с майка си във фейсбук, златният октопод, Строежа, който поглъща живота на своите строители, французойката от Сомовит, котаракът, който вдига бунт срещу човека си, подкокоросан от новините на турски по телевизията… общо 13 изумителни или недотам изумителни небвалици. Всяка от тях – поднесена в своя собствена форма и с глазура от крилати фрази, поетически метафори, реторически фигури или просто (в най-лошия случай) сложно усукани изречения.

Бидейки „модерен писател” (нищо общо с Джойс!) Васил Георгиев би трябвало да картографира местата, заниманията и идеалите на модерните си читатели, да утвърждава тяхното превъзходство и да ги захранва с езикови иновации, които уплътняват ърбън културата. В някои случаи („Смъртта е разврат” например) от това излиза добра история, в други случаи („Златният октопод”) историята е прекалено алегорична, на границата с дидактичното. При всяко положение на Васил Георгиев не му се удава литературниченето (което очевидно го изкушава), но и изглежда не пише „заради самото писане”, т.е. винаги има какво да каже, дори когато го казва претенциозно или тромаво. А литературните му експерименти в крайна сметка звучат в хармония, защото не са светогледни експерименти. Проигравайки различни абсурдни, комични и конфузни ситуации от някакви алтернативни светове, главните герои (които подозрително много си приличат) в крайна сметка винаги се завръщат към мястото, от което са тръгнали. Разбира се, обогатени с опита на другите възможности.

Дали пък точно тази отвореност към другото (и другите), балансирана от привързаност към своето не е тайната, с която Васил Георгиев успява да стресне, трогне и очарова и готините столични пичове, и „младите дами с добър вкус”, и техните родители? Защото ако този интересен и интелигентен писател потенциално е заплашен от нещо, то съвсем не е изчерпването на идеите и чувството му за хумор, изчистването на стила или (не)писането на роман. Не, единствената заплаха за Васил Георгиев е умението му да се харесва на всички. То би могло да го превърне в поредното популярно лице, рекламирано с няколко възхитителни заглавия без определено съдържание. Точно както прословутите обедни салати, които в късния следобед те карат да си зададеш култовия за всеки стопанин на домашен любимец въпрос: „Гладен ли си, бе, прасе?”.

 

Първа публикация: „Литературен вестник“.
Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s